Пирине! Майко! Пирине! Запей песна надлъж и нашир… (пътепис)

Малко след като се върнах от екскурзията в Рила, тръгнах към Пирин. На 4 септември.

Планът: предимно променлив, но все пак – тръгване на 4-ти, прибиране на 9-ти, обикаляне на Пирин планина.

С кого: с един приятел и една приятелка. Всичко на всичко – трима (луди) ентусиасти.

Как: с кола до Бетоловото, Разлог, после пеш през къде ли не, после – някак до колата. При тръгването – неизвестно как.

Ама с толкова много неизвестни – как да не тръгнеш?! :)

(Държа да поясня още тук горе, в случай, че не всеки прочете до края този пътепис: снимките ги прави Светла Шопова, която може да прави снимки, за разлика от мен! Благодаря!)

 

И така – да тръгваме!

Наздраве от Бетоловото. Тук не се вижда, но хапваме кюфтенца. ;)

Наздраве от Бетоловото. Тук не се вижда, но хапваме кюфтенца. ;)

Ден 1: 04.9.2012 г., вторник

Цел: Бетоловото, Разлог

Тръгнахме от Варна около 13 часа. Поне така помня. Около 16.30 ч. сме в Айтос. Имахме забавяне от около 1 час заради катастрофа между село Рояк и гр. Дългопол. Това е на около 70 км от Варна. Наложи се да минем по заобиколен черен път почти като на магия – нямахме представа дали се движим в правилна посока. Не се знаеше колко ще трябва да чакаме, защото на мястото на катастрофата чакаха екип на Съдебна медицина – имаше починал шофьор.

Продължавам нататък. В 17.15 ч. се качихме на новата магистрала Ямбол-Пловдив. Супер е магистралата.

В 18.10 ч. – в Стара Загора, след час – в Пловдив. Около 20.00 ч., вече по тъмно, сме в с. Виноградец. Там спряхме за бисквити ‘Анелия’ и хляб. Ами бяхме забравили да купим. :)

Към 22 ч. минаваме през Якоруда. Завоите са направо обратни. Беше си екстремно.

Доколкото помня, към 23 ч. минахме през Разлог, а от там – в Бетоловото (мисля, че е нещо като ВИП и/или курортен квартал на Разлог). Там ядохме кюфтета, кашкавал и хляба от Виноградец. И пихме ракия и бира.

Първата нощ легнахме към полунощ. Спахме тримата в колата. Не знам дали спахме или само се въртяхме де.

 

Ден 2: 05.9.2012 г., сряда

Цел: заслон Кончето

В сряда сутринта станахме към 6:30 ч., облякохме се, обухме се, нарамихме раниците (моята и на другото момиче – около 13-14 кг, на момчето ни в компанията – около 20-22 кг… май) и тръгнахме. В мъжката раница имаше 2х2 л бира. Да му е як гърба!

Минахме през гората. Изкачване. Спокойствие. Табели. Забравих да кажа, че първата ни цел за този ден беше х. Яворов (1740 м н. в.). Хижата е разположена в местността Поляните на река Разложки Суходол. Стигнахме към 10:30 ч. Водата там е ледено студена. В чешмата с издълбан мраморен еделвайс се изстудяваше каса бира и една диня. Там си измихме зъбите, пихме по едно кафе, напълнихме си шишетата с прясна и студена вода (аз – 2,5 л), поговорихме с други туристи и тръгнахме. Багажът ми беше още по-тежък!

Към 14 ч. си потопихме краката в ледената вода на Суходолското езеро. Там хапнахме – за закуска и обяд едновременно – филии с пастет, кашкавал, кюфтета, бира.

След час продължихме пътя си към заслон Кончето. Беше продължително и уморително вървене. Много уморително. В 18.30 ч. усилията ни бяха възнаградени – стигнахме заслона.

Заслон Кончето е укрепен с метални въжета, че да не литне. :) Мисля, че е най-високо разположеният заслон в България.

Заслон Кончето е укрепен с метални въжета, че да не литне. :) Мисля, че е най-високо разположеният заслон в България.

Заслон Кончето (2760 м) се намира югоизточно от връх Баюви дупки (2820 м). Представлява дървена барака с двойни стени, с единствено вътрешно помещение. Цялата конструкция е осигурена против лошо време със стоманени струни към скалите. В заслона има 4 двойни и 2 единични дървени нара и при необходимост в него могат да преспят до 10-15 души. Няма водоснабдяване и електрификация, няма санитарни помещения, в заслона има одеяла. Затова и ползването му за преспиване се препоръчва само при крайна необходимост. Построен е през 1955 от алпинисти от Пловдив и Разлог.

 

В заслона нямаше други, освен нас. Температурата навън беше около 1 градус, но вътре беше доста по-топло. Изчакахме залеза и влязохме вътре да вечеряме. Лека нощ. Утре – Кончето.

 

Ден 3: 06.9.2012 г., четвъртък. Честит празник, българи!

Цел: в. Синаница

Сутринта в четвъртък, към 6.30 ч., ни събуди страховито тракане по заслона. Оказаха се планински кози. Но ние, доста преди да разберем това, умряхме от страх.

Облякохме си якетата, прибрахме извадените от раниците неща, сложихме си шапките и тръгнахме към Кончето. Ще яздим. :)

В 7.40 ч. тръгнахме по Кончето. До там се стига по поредната доза камъни.

На Кончето си е страшно. Обаче като свършат металните въжета към връх Кутело е още по-страшно!

На Кончето си е страшно. Обаче като свършат металните въжета към връх Кутело е още по-страшно!

Кончето е най-опасният туристически маршрут в Пирин – така знам аз. Представлява тесен ръб (в най-тясната си част достига до 0,50 м) между върховете Кутело (втори по височина в Пирин, 2908 м) и Бански Суходол (2884 м) на височина 2810 м. За първи път през 1934 г. при зимни условия през Кончето минават българските алпинисти Никола Миронски и Любен Телчаров. Преминаването на седловината се улеснява с поставянето през 1963 г. на въжен метален парапет и прокопаването през 1969 г. на пътека по югозападните ѝ склонове (Странето) към долината на Влахинска река. До преди да бъде сложено металното въже за обезопасяване, туристите са го преминавали възседнали, като на кон. Затова – Кончето.

Слязохме за около 30 мин. до седловината Премката (2610 м), от където ще катерим Вихрен от северната страна. На Премката – дълга почивка с хапване на сникърс. Тръгнахме за Вихрен (2914 м) в 10.40 ч., качихме се в 12.05 ч.

Изкачването си беше опасно, но аз очаквах да е по-трудно. Иначе – на моменти си е същинско катерене с ръце и крака. Трудното идваше от вече понасъбралата се умора, от тежките раници, които ни дърпат надолу, както и от болката в колената. И на тримата.

Връх Вихрен – втори по височина в България и трети на Балканите (след Мусала в Рила и Митикас в Олимп).

Връх Вихрен – втори по височина в България и трети на Балканите (след Мусала в Рила и Митикас в Олимп).

На Вихрен имаше доста хора. Доста се качваха, доста слизаха. На върха – снимки, почивка, национална гордост, няколко разменени думи с други туристи.

От Вихрен до Влахините езера – сипеи! Ооо, нее! Колената пак болят, пак никакъв шанс да спрем за почивка. Тук АЗ не успях да падна. :)

Както споменах, целта беше връх или поне х. Синаница през Спано поле. На поляната над Влахините езера обаче, след дълг0 коментиране, гледане на картата и преценяване на силите и запасите от вода, размислихме. Решихме след около 3 часа слизане да се настаним в хижа Вихрен за третата ни нощ в Пирин планина.

При това слизане до х. Вихрен аз паднах.

В хижата ни настаниха в стая с 4 легла тримата – беше стра-хот-но! Изкъпахме се, направихме си супа и спагети, пихме ракия, бира… Беше си обилна гала вечеря. Играхме и хора – изобщо не знам как ни останаха сили, но то за танци сили винаги се намират! Запасите в раниците понамаляха. Дали утре ще са по-леки?!

 

Ден 4: 07.9.2012 г., петък

Някое от езерата, покрай които минахме. Бяха красиви.

Някое от езерата, покрай които минахме. Бяха красиви.

Цел: заслон Тевно езеро

В 8.15 ч., на 7 септември тръгнахме към Тевно езеро (2512 м). Маршрутът беше приятен. До 10.30 ч. минахме покрай 4 езера – Окото, Рибното езеро, Жабешкото езеро и Дългото езеро. След това последното езеро започна участъкът с морените, които на мен лично са ми много любими. Тук минахме и през Бъндеришки цирус и Башлийска порта (2530 м). Към 13.30 ч. бяхме на връх Голям типиц (2645 м), част от Типиците.

 

 

Ето тук не АЗ правя супа.

Ето тук не АЗ правя супа.

Доколкото помня, към 14-15 ч. решихме все пак да обядваме. Казвам все пак, защото през целия път имаше опасност да завали, имаше мъгла на места… бързахме. Ядохме супа, която не АЗ направих на примуса. За десерт – бисквити, намазани с течен шоколад. Моите аз си ги мазах. :)

Продължихме към крайната цел. От крачка на крачка ставахме все по-уморени. Около 16.30 ч. минахме през Мозговишка порта (2520 м) (позната още като Винарска порта) …. Хайдеее, не останааа! :D

И така – до 17:10 ч., когато бяхме толкова близо до заслон Тевно езеро, че можехме да го пипнем. Т.е., бяхме в заслона. Пихме вода. Тоалетните тук са… гнусни, гадни, полуотворени и само 2! След питане (не от МЕН) стана ясно, че няма места в заслона (все пак бяха почивни дни заради 6-ти) и ще трябва да спим в столовата, след като всички там си легнат. После, след питане от МЕН, получихме разрешение да си опънем палатката, която носихме. Избрахме си място, опънахме я, сложихме раниците в нея и седнахме да си почиваме! Ха! Шигичка!

 

Палатката ни на поляната около заслон Тевно езеро.

Палатката ни на поляната около заслон Тевно езеро.

Всъщност, докато е още светло, решихме да качим в. Момини двори (2725 м), който се качва и слиза за около 1 час или по-малко.

Мисля, че към 19.30-20 ч. седнахме на масата (един голям камък) да хапнем и да пийнем.

После – в палатката, в спалните чували… беше студено и влажно! Не ми хареса. :(

 

Ден 5: 08.9.2012 г., събота

Цел: хижа Безбог

В събота сутринта тръгнахме към 8 часа… май. Решихме да стигнем до х. Безбог през Дженгалска порта, като изкачим и в. Джангал (2730 м) – ей така, за разнообразие.

На връх Джангал има обхват телефонът ми и аз звъня на детето ми. И не само. ;) Мисля, че от снимката може да се види, че е ужасно красиво тук. Нали?

На връх Джангал има обхват телефонът ми и аз звъня на детето ми. И не само. 😉 Мисля, че от снимката може да се види, че е ужасно красиво тук. Нали?

Дълго търсихме началото на маркировката, която трябва да следваме (оранжеви точки) от заслон Тевно езеро до в. Джангал. Тази пътека се изкачва на седловината югоизточно от в. Валявишки чукар. След това се спуска надолу на изток до назъбения гребен южно от в. Джангал. Тя подсича гребена от северозапад, след което излиза на него в северния му край. От това място връхната кота се достига по лесен терен от южната страна.

Според мен преходът от в. Джангал до Джангалска порта беше един от най-трудните – теренът беше стръмен, каменист. Но може би защото бяхме вече много уморени? Там ми беше второто падане в Пирин.

Тук обядваме след Джангалска порта. На заден план в котлето на примуса ври вкусна разтворима супа. А раниците не са ни на гърба, което ни позволява да се шляем на воля!

Тук обядваме след Джангалска порта. На заден план в котлето на примуса ври вкусна разтворима супа. А раниците не са ни на гърба, което ни позволява да се шляем на воля!

В 14.40 ч. бяхме на Джангалска порта, където поседнахме за 30-40 мин., след което продължихме по далеч по-полегатия терен към хижа Безбог. Нямаше ги вече безумно големите и безбройни морени! Имаше зеленина, рекичка, пътечка… рай! Някъде по пътя хапнахме по-стабилно – супа, спагети, сухари. След около час заслужена почивка – потегляме отново.

Малко преди х. Безбог, двете момичета от компанията (в т.ч. и АЗ) решихме да качим в. Безбог (2645 м). Момчето ни отиде направо в хижата, за да види за места.

 

На в. Безбог има кръст. Аз не вярвам в бог, но, ако не бях се хванала за кръста, щях да падна по морените.

На в. Безбог има кръст. Аз не вярвам в бог, но, ако не бях се хванала за кръста, щях да падна по морените.

Върхът го качихме със сетни сили. Буквално. Почивахме си на всяка крачка. Ама качихме го. В 19 часа. На върха сме. Тук – поредната доза нестабилни камъни. Снимки, притеснения, че се стъмва… Трябваше много бързо да стигнем до хижата, нищо, че имахме челници в раниците. Слизахме почти с бягане. В 19.40 ч. бяхме в х. Безбог (2236 м).

В хижата ни показаха стаите – в нашата имаше още 16 човека! от една компания, дошли да празнуват рожден ден. Яко, а? :) Аз бях на легло на 2 етажа – на втория. Беше много паянтово, но поне имаше стълба! На някои нямаше!

Изкъпах се и после – вечеря (кюфтета, пържени картофи и бира) в механата При бай Слави. Прибрахме се и… лека нощ!

 

Ден 6: 09.9.2012 г., неделя

Цел: Варна

Е, всяко хубаво нещо си има край. Та така и нашето безкрайно ходене в Пирин планина се оказа в един момент крайно. Но! Ние го очаквахме. И отново но! Това не ни накара да си подготвим връщането до колата, която е в Бетоловото, Разлог.

Това в далечината на лифта съм аз, но не се виждам добре. Лифтът свързва хижа Безбог с хижа Гоце Делчев.

Това в далечината на лифта съм аз, но не се виждам добре. Лифтът свързва хижа Безбог с хижа Гоце Делчев.

Сутринта станахме преди всички други 16 човека в стаята ни в х. Безбог. Измихме зъбите, кафе и… на лифта за х. Гоце Делчев, който тръгва в 8.30 ч. Когато отидохме до станцията на лифта, която е точно зад х. Безбог, лифтът не работи. Оказа се, че тръгва в 9.15 ч. Ами чакаме.

Качихме се на лифта, тръгнахме. Пътувахме 35 мин. и към 9.50 ч. слязохме на лифтовата станция на х. Гоце Делчев. Там поразпитахме тези, които са с коли кой накъде е. Оказа се, че никой няма да ни свърши работа относно транспортирането ни до колата. В хижата намерихме телефон на човек, който превозва такива като нас. Човекът е Пинко Топузов, кара 30-годишна оранжева шкода, която почти се е разпаднала, взима по 5 лв. на човек от хижата до Бетоловото! Ударихме бинго!

Шкодата Светла я снима с изричното позволение на гордия ѝ собственик. В момента е паркирана пред автогарата в Добринище, където разтоварваме.

Шкодата Светла я снима с изричното позволение на гордия ѝ собственик. В момента е паркирана пред автогарата в Добринище, където разтоварваме.

Изчакахме го да дойде, 2 от раниците ни се събират в багажника, който е отпред!, а другите багажи си ги държим в нас в колата, която от своя страна пуши и тече от къде ли не. По време на пътуването с оранжевата шкода ние разбираме, че Пинко отглежда еделвайси за продажба и че няма да ни закара до Бетоловото, а до Добринище – той така разбрал и няма да ни закара където искаме. И така, в 10.30 ч. сме на автогарата в Добринище, чакаме автобуса в 10.50 ч. Планът ни – шофьорът на групата ни, единственият ни мъж, да отиде да вземе колата и да дойде да ни вземе от Добринище, където ще го чакаме ние с багажите.

Автобусът идва, ТОЙ се качва в него и ние спокойни седим на пейката и трябва само да чакаме да дойде да ни вземе. След 5 мин. виждаме момчето ни да се връща. Ужас! Какво ли е станало?! Оказва се, че забравил в якето си, което е при нас, ключовете за колата – греда! Единственото хубаво в ситуацията е, че не се е сетил, че няма ключ чак като отиде до колата.

Стопаджия.

Стопаджия.

Следващият автобус е след 2 часа и решаваме да пътуваме на автостоп. В 11.40 ч. спира една кола и шофьорът казва, че може да ни вземе тримата, но само до Банско – поредната греда! Решаваме, че ни устройва засега и тръгваме към Банско.

В Банско сме в 11.50 ч. На автогарата виждаме, че има автобус за Разлог точно в този час. С надежда питаме дали този автобус е минал. Касиерката съобщава, че в неделя този автобус не минава – поредната греда!

И… чакаме… някакъв автобус. В 12 и нещо спира автобус в нашата посока, шофьорът се съгласява да качи нашия шофьор до разклона между Разлог и Бетоловото, от където са около 3 км до колата. Голяма радост е това, тъй като има страшно много пътуващи и почти няма места в автобусите – можеше да откаже.

В 14.05 ч. се качихме на нашата кола на автогарата в Банско и тръгнахме за Варна. Оказа се, че на разклона, където трябваше да спре, шофьорът на автобуса забравил да спре и спрял около 1 км след него – поредната греда!

В 14.50 сме в Якоруда, 15.45 – в Юндола, където има сбор и се преминава ужасяващо бавно покрай миризма ма кебапчета, захарен памук и хора, 17.33 – минаваме край Пловдив, в 18.49 сме между Стара и Нова Загора, 19.00 сме в Област Сливен, 19.24 – в Ямбол, 19.36 – в Зимница, 19.45 – на Петолъчката, 20.08 – в Карнобат, към 22.30 – във Варна.

И последно – за първи път бяхме свидетели на такова задръстване! Но ние не го усетихме, тъй като беше в посока София – столичани се прибират от родните си места.

 

И още по-последно – БЕШЕ СТРАХОТНОООО!

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...